България замразява помощта за въглища

България не може да отпусне бюджетното финансиране за „Мини Марица-изток“ преди Европейската комисия да реши дали подкрепата е допустима държавна помощ. Комплексът е ключов за икономиката на Старозагорския регион, където въглищата са основен работодател от десетилетия. Решението на Комисията ще определи дали парите ще стигнат до работниците и общностите, или просто ще задържат мината отворена още няколко месеца.

Защо София трябва първо да пита

Правото на ЕС третира част от субсидиите като държавна помощ, когато публични средства дават несправедливо предимство на една компания или на цял сектор спрямо конкурентите. При такъв риск правителството трябва да поиска одобрение от Комисията преди плащането и да изчака решението ѝ (член 108 от ДФЕС).

Проблемът за България е, че собственото ѝ искане изглежда раздвоено. Министерството на енергетиката представя подкрепата като свързана с рекултивация на земи. Самите мини обаче настояват за ежемесечна помощ за заплати и текущи разходи (Investor.bg). Това са две различни искания и Брюксел ще ги разглежда по различен начин.

Помощ за заплати или пари за преход

Средствата, които поддържат всекидневната работа на едно предприятие — заплати, електроенергия, покриване на оперативни загуби — в правилата на ЕС се наричат оперативна помощ. При въглищата това е най-трудният за одобрение вид подкрепа. На практика тя субсидира продължаването на добива, а насоките на Комисията за климатична, енергийна и екологична помощ изискват такава подкрепа да е действително необходима, да променя поведението на компанията и да не надхвърля реалните разходи за преход (CEEAG).

Парите за обезщетения, преквалификация, възстановяване на терени или нова икономическа дейност във въглищните региони се защитават по-лесно. Те покриват цената на излизането от въглищата, а не оставането в тях (Решение 2010/787/ЕС на Съвета).

Етикетът върху плащането определя кой реално получава подкрепата. Ако парите влязат в сметките на дружеството, печелят мениджмънтът и сегашните работници, но само до следващия недостиг на средства. Ако стигнат до хората чрез обезщетения или преквалификация, домакинствата получават мост към следваща работа, докато добивът намалява. Ако финансират почистване и рекултивация, ползата отива към изпълнители и общини около Стара Загора.

Във всеки вариант сметката се плаща от българските данъкоплатци. Рискът обаче не е равномерно разпределен: ако Брюксел по-късно реши, че разходът е незаконна държавна помощ, София може да бъде задължена да възстанови парите от компанията. Така правителството вече ще е похарчило средствата, ще е влошило доверието си пред Комисията и пак ще е оставило мината без план.

Какво показва германският изход

Германия дава най-ясния прецедент. Когато Берлин компенсира оператори на лигнитни мощности за предсрочно затваряне, Комисията одобри 2,6 млрд. евро за РВЕ и 1,75 млрд. евро за ЛЕАГ (Европейска комисия). Ключът беше в начина, по който Германия раздели парите. Разходите бяха подредени в три отделни направления: компенсации за операторите по закона за излизане от въглищата, структурна подкрепа за засегнатите региони и програми за преход на работниците (KVBG). Тази структура получи одобрение от Комисията. България засега не е показала сравнима дисциплина.

Румъния е предупреждение. Комплексът „ЧЕ Олтения“, друг лигнитен център, reportedly е поискал да си възстанови около 900 млн. леи от държавата (Libertatea). Казусът се преплете с ангажиментите на Румъния по европейския план за възстановяване, което увеличи натиска (Energynomics). България е изправена пред сходен риск. Бившият вицепремиер Атанас Пеканов предупреди, че неизпълнението на реформите може да постави под въпрос около 1 млрд. евро. Тези средства са свързани с европейските фондове за преход и с българския План за възстановяване и устойчивост — следпандемичната програма на ЕС, при която плащанията зависят от изпълнение на поети реформи (Fakti).

Какво още не се вижда

Официалното искане на България до Комисията не е публично (процедури на Комисията). Никой извън досието не може да каже какво точно предлага София, за каква сума става дума и какви условия са предложени.

Колкото по-дълго България третира „парите за мините“ като едно общо обещание, толкова по-труден става тестът пред Комисията. Урокът от Германия е практичен: въглищен пакет издържа проверка, когато държавата ясно раздели какво отива към компанията, какво към работниците и какво към региона. Тестът за София е дали може да начертае тези граници, преди парите да свършат.