България предлага да купи руска рафинерия, докато кризата в Ормуз притиска европейските горива

В началото на май петролът сорт Брент достигна 114 долара за барел, най-високото равнище от 2022 г., след като конфликтът около Ормузкия проток засегна около една пета от световните доставки на петрол (Си Ен Би Си, МАЕ). Оттогава цената се задържа около 106-108 долара заради крехките дипломатически контакти между САЩ и Иран (Юронюз). За по-голямата част от Европа скъпият петрол е болезнен разход. За малкото държави в ЕС, които все още са обвързани с руска собственост в рафинериите си, той показва по-дълбок проблем: четири години след нахлуването в Украйна Европа няма общ план какво да прави с тези активи.

Българският залог

Българският случай е най-ясният. Рафинерията на „Лукойл“ в Бургас, купена от руската компания през 1999 г., покрива около 80-90 % от пазара на горива в страната (Новините). Когато американските санкции срещу „Лукойл“ влязоха в сила в края на 2025 г., България прие извънредно законодателство и постави рафинерията под управлението на назначен от държавата особен управител (Москоу таймс). На 17 май този управител, Румен Спецов, предложи българската държава да купи рафинерията изцяло, като определи идеята като „историческа възможност“.

Цената не е известна, но правният риск вече е огромен. Швейцарското търговско дружество на „Лукойл“ — „Литаско“ — е завело арбитражен иск за около 3 млрд. евро срещу България с аргумента, че държавното поемане на контрола представлява експроприация (Днес.бг). Този иск ще остане проблем за България независимо кой в крайна сметка ще притежава рафинерията. Междувременно цените на бензина се повишиха с 20 % за два месеца — от 1,25 евро до 1,50 евро за литър (София глоуб). Шокът при Ормуз обяснява част от това поскъпване, но монополен доставчик без вътрешна конкуренция няма силен стимул да поеме част от разхода.

Четири модела, без координация

Всяка държава членка с руска рафинерия импровизира собствен изход. Нито една не последва същия модел като друга.

Италия направи единственото пълно прехвърляне. Рафинерията „АйСАБ“ в Приоло, Сицилия — най-голямата единична рафинерия в Европа — премина от „Лукойл“ към регистриран в Кипър фонд, „Джи Оу Ай Енерджи“, през 2023 г., а след това към италианската компания „Лудойл“ през май 2026 г. Рим използва закона си „Голдън пауър“, който дава на правителството право на вето върху сделки в стратегически сектори, за да насочва процеса без формална национализация. Преминаването от руския сорт „Уралс“ към доставки от 20 различни държави доведе до 333 млн. евро загуби през 2024 г., а „Лукойл“ все още търси 150 млн. евро обезщетение през италианските съдилища.

Германия избра фактическо безсрочно попечителство. Мажоритарният дял на „Роснефт“ в рафинерията ПКК в Шведт, която осигурява около 90 % от горивата за Берлин, е под федерален контрол от 2022 г. През февруари 2026 г. Берлин промени правната основа към Закона за външната търговия, с което режимът стана безсрочен. Министърът на икономиката Катерина Райхе изрично отхвърли национализацията, като посочи, че тя би изплашила частните инвеститори в енергийния сектор. Но когато Русия прекъсна транзита на казахстански петрол през тръбопровода „Дружба“ на 1 май, капацитетът на Шведт падна до 80 % — прагът, под който операциите стават нерентабилни. „Роснефт“ остава формален собственик в правна неопределеност, която не устройва никого.

Румъния избра по-лека намеса. „Петротел-Лукойл“ в Плоещ беше поставена под „разширен държавен надзор“ през февруари 2026 г., като собствеността остана непокътната, но правителството контролира операциите. Паралелно с това Румъния обяви криза на пазара на горива, ограничи търговските маржове и намали акциза върху дизела с 30 бани на литър до юни.

Унгария тръгна в обратната посока. Зависимостта от руски петрол се повиши от 65 % до 90 % между 2022 и 2025 г. Когато през януари тръбопроводът „Дружба“ беше прекъснат, Унгария започна да използва стратегическите си резерви толкова бързо, че запасите паднаха от 91 на 44 дни само за месец. Новото правителство на Мадяр Петер, което дойде на власт с обещание да намали руските връзки, сега поставя 2035 г. като срок за пълна диверсификация — осем години след целта на самия ЕС за 2027 г.

Кой плаща за липсата на план

Санкциите на ЕС определят какво държавите членки не могат да внасят, но собствеността върху самите рафинерии се третира като национален проблем. Двадесетият санкционен пакет на ЕС от април 2026 г. беше насочен към руските енергийни приходи и сенчестия флот, но не създаде механизъм за координирано изтегляне от руските активи. Всяка държава поема сама правните и финансовите рискове, а Русия може да отговаря поотделно срещу всяка от тях, както показа прекъсването на „Дружба“.

Петролна криза около Ормузкия проток, далеч от войната Русия-Украйна, която задейства европейското изтегляне, може да принуди Брюксел да изгради обща рамка. Европейският съвет за външна политика предложи американските санкции да се използват като лост за европейски решения — препоръка, която казва повече за институционалния капацитет на ЕС, отколкото авторите вероятно са възнамерявали. Четири години по-късно излизането на Европа от руската рафинерийна зависимост остава сбор от национални импровизации, всяка със своя цена. Шокът при Ормуз само направи тези цени по-трудни за пренебрегване.