Европарламентът одобри външни депортационни центрове

Европейският парламент, пряко избраният законодателен орган на ЕС, гласува на 17 юни държавите членки да могат да създават „центрове за връщане“: места за задържане в страни извън ЕС, където хора с издадени заповеди за депортиране да чакат, докато правителствата организират извеждането им. Новият Регламент за връщането заменя директивата от 2008 г., която оставяше големи разлики между националните режими. Текстът мина с подкрепата на коалиция между дясноцентристката Европейска народна партия и крайнодесни групи (Юрактив). Съветът, в който гласуват националните правителства, още трябва формално да го приеме, но политическата посока вече е зададена. Единствената държава, която реално е изпробвала този модел, Италия в Албания, е похарчила десетки милиони евро, за да върне петима души.

Цената на албанския модел

Италианската операция в Албания е най-близкото, с което Европа разполага до реални данни за външни центрове за връщане. Числата са тежки. Съоръженията в Шънджин и Гядер са проектирани за до 3 000 души. Последната заетост е била между 15 и 20 души. Строителството е струвало около 74 млн. евро според данни на „ЕкшънЕйд“ („Интернационале“). Общият резултат: около 620 задържани и петима директно върнати в Египет (Международен спасителен комитет).

Италианските съдилища отказаха да потвърдят първите задържания, защото правителственото определяне на Бангладеш и Египет като „сигурни страни“ не издържа правна проверка („Интернационале“). Отделно генералният адвокат към Съда на ЕС Лайла Медина, чиито заключения обикновено показват накъде ще се насочи съдът, потвърди, че външните центрове не са забранени по принцип. Но правото на ЕС се прилага изцяло навсякъде, където държава членка упражнява контрол (Съд на ЕС). Преместването на сградата не изважда човека извън режима на права.

Човешката цена се появи бързо. Международният спасителен комитет е документирал 54 „критични събития“ в Гядер през първите 48 дни, включително самонаранявания и опити за самоубийство (Международен спасителен комитет).

Коалиция без работещ план

Политическият съюз зад центровете за връщане е много по-широк от оперативния план за тях. Датската министър-председателка Мете Фредериксен иска външни центрове да заработят още в рамките на сегашния ѝ мандат (изследователската служба на Европейския парламент). Нидерландия свързва своите усилия с група, в която влизат Германия, Гърция, Австрия и Дания (Ви Ен Ел). Германският вътрешен министър Александер Добриндт подкрепя това, което неговият Християнсоциален съюз нарича „офанзива за депортиране“ (Дойчландфунк).

Ролята на Дания съдържа институционален парадокс. Заради Протокол № 22, който ѝ дава изключение от правото на ЕС в областта на правосъдието и вътрешните работи, регламентът няма автоматично да се прилага за Копенхаген. Дания прокарва политика, която няма да я обвързва, и действа като политически ледоразбивач за останалите.

Испания е най-ясният противник. Мадрид предупреждава, че центровете могат да нарушат принципа на невръщане, който забранява държавите да изпращат хора на места, където ги грози опасност (Ере Те Ве Е). Испанските власти смятат също, че задържане до 24 месеца за административно нарушение е непропорционално. При гласуване с квалифицирано мнозинство, където са нужни 55 % от държавите членки, представляващи 65 % от населението на ЕС, Испания не може сама да блокира закона. Мадрид няма достатъчно съюзници, за да събере блокиращо малцинство („Ел Паис“).

Франция стои съзнателно по средата: Париж подкрепя по-строго прилагане на правилата, но се дистанцира от външните центрове като основен инструмент („Пюблик Сена“, „Ал Ахрам“/„Франс прес“).

Това, което никое правителство не назовава

Поддръжниците на регламента посочват реален проблем. Според данни на Европейската комисия под 30 % от заповедите за връщане в ЕС завършват с действителна депортация (Юрактив). Някои правителства искат споразуменията с трети страни да бъдат подписани още тази година, а центровете да заработят до 2027 г. („Ройтерс“ чрез „Доун“).

Но нито едно правителство не е посочило държава домакин, която е готова да приеме такива центрове. Няма и бюджетна рамка. Самото предложение на Комисията дойде без публична оценка на въздействието, необичайна липса при законодателство с такъв мащаб, както отбеляза анализ на Колежа на Европа.

Има широко съгласие, че европейската система за връщане не работи. Италианският експеримент в Албания трябваше да докаже, че изнесената обработка на миграционни случаи е приложим модел. Засега той показва най-вече колко струва.