Центровете за връщане засядат без домакин

Европейският спор за миграцията все по-малко се води около твърдия език и все повече около доказуемото извеждане на хора без право на престой. Последните заключения на Европейския съвет запазват натиска за по-бързи връщания, докато Дания и Италия настояват за центрове извън ЕС, а Франция и Испания не искат офшорните съоръжения да се превърнат в символ на цялата система. Проблемът е, че правото на ЕС може да се затегне много по-бързо, отколкото държавите могат да изградят законен път към реални връщания.

Правото може да се движи по-бързо от хората

Центърът за връщане би се появил след отказа. Той не би решавал молба за убежище извън ЕС, а би задържал човек след окончателно отрицателно решение, докато държава членка се опитва да го върне.

Франция и Испания могат да забавят политическия процес, но член 79 от ДФЕС не им дава еднолично вето върху европейско законодателство за връщанията. Комисията може да предложи по-строги правила, Парламентът и Съветът могат да ги променят, а правителствата могат да договорят по-твърда обща линия.

Този път променя правилата. Той обаче не създава приемаща държава, охрана, съдилища, стандарти за задържане, документи за пътуване, полети или съгласие за обратно приемане.

Съществуващата Директива за връщането вече дава на държавите членки рамка за извеждане на хора след отказ, включително срокове за задържане и правни средства за защита. Новото предложение на Комисията за връщанията би направило системата по-твърда и по-еднаква. Това може да има значение вътре в ЕС, където правилата се прилагат неравномерно.

По-трудният проблем често започва извън Съюза. Брюксел може да приеме правилото; държавата на произход все пак трябва да издаде документи и да приеме човека обратно.

Липсващата връзка е обратното приемане

Затова визовият натиск стои в центъра на механизма. ЕС вече разполага с инструменти по Визовия кодекс и регламента за натиск чрез обратното приемане, с които може да затруднява визите за държави, отказващи съдействие при връщания. Тези инструменти съществуват, защото тесното място е дипломатическо почти толкова, колкото и правно.

Тук говоренето за коалиции започва да подвежда. Дания и Италия продават обещание за изпълнение: отхвърлените кандидати да бъдат изведени от територията на ЕС и връщането да изглежда по-непосредствено. Франция и Испания са по-предпазливи, защото един център може да обещае контрол, преди да е доказал законност, капацитет или реални заминавания.

Други правителства могат да подкрепят по-твърд език, без да поемат трудните части. Истински център изисква трета държава, готова да го приеме; държава членка, готова да остане правно отговорна; държави на произход, готови да приемат хората обратно; и съдилища, готови да признаят гаранциите. Веригата е толкова здрава, колкото най-слабият ѝ участник.

Албания показва риска

Споразумението на Италия с Албания показва защо мястото не е същото като работещ модел. Рим ратифицира протокола с Тирана чрез италиански закон, но правните спорове около преценката за сигурни държави и ускорените процедури вече стигнаха до Люксембург по делото „Алаче и Канпели“.

По-старото предупреждение остава важно. По делото „Хирси Джамаа“ съдът в Страсбург прие, че Италия носи отговорност за действия по миграционен контрол извън своята територия. Преместването на мястото на контрола не премества автоматично отговорността.

Трудните въпроси още нямат отговор. Коя държава приема центъра? Чии съдилища разглеждат жалбите? Кой охранява обекта? Какво става, когато държава на произход откаже документи? Кой следи условията на задържане? И как се измерва успехът: по-малко укриване, по-бърза документация, по-ниски разходи или потвърдени връщания?

Центровете за връщане може да се окажат повече от политически сигнал. Засега близкият тест е по-тесен: дали по-твърдият език на Съвета може да произведе законни връщания, или само ще премести мястото, на което се вижда провалът.