Пет държави залагат на външни лагери

Пет правителства в ЕС искат отхвърлените кандидати за убежище да бъдат задържани в центрове извън Европа. Логиката е ясна: хората се изнасят извън територията на съюза, а правната отговорност формално остава у държавата, която ги връща. Дания, Австрия, Германия, Гърция и Нидерландия продължават с плановете си за т.нар. „центрове за връщане“ в трети държави, въпреки официалното предупреждение на комисаря по правата на човека към Съвета на Европа, че тези схеми крият риск от лошо третиране, произволно задържане и незаконно депортиране (Съвет на Европа, Ройтерс чрез Global Banking & Finance).

Предупреждението има консултативен характер. Правителствата го знаят. Засега обаче нито едно от тях не е показало, че задържането извън Европа може да издържи съдебен контрол или да доведе до повече реални депортации.

Италия даде модела, но не и доказателството

Моделът идва от споразумението на Италия с Албания, при което центрове на албанска територия обработват случаи на хора, прихванати в морето, но под италианска юрисдикция. Така идеята за задържане извън Европа се премести от периферията на дебата към позиция, подкрепена от 19 държави членки, които настояват Европейската комисия, изпълнителният орган на ЕС, да узакони сделки за настаняване на отхвърлени мигранти извън съюза. Европейският парламент одобри реформа, която позволява такива центрове в чужбина (Internazionale/Ройтерс).

Политическата инерция е реална. Оперативните доказателства не са. Италиански съдии вече блокираха отделни случаи на задържане и трансфер, свързани с албанските центрове. Правозащитни организации посочиха слаб достъп до адвокати и семейства (Амнести Пиемонте/Вале д’Аоста). Комисията публикува оценка за италианските трансфери, но нерешеният въпрос е дали центровете могат да преместят повече от шепа хора, без да бъдат спирани от съдилищата (Представителство на Европейската комисия в Италия). Няма обобщени публични данни колко души са били трансферирани, колко дълго са останали там и колко от тях действително са били върнати.

Австрийският вътрешен министър Герхард Карнер обещава потвърдени партньори до края на 2026 г. и първи трансфери през 2027 г. Публикации обаче не откриват назована трета държава партньор, подписано споразумение или публичен план кой ще управлява центровете, кой ще ги наблюдава и какво ще се случва при намеса на съдилищата (Heute, taz). Това са политически срокове, не етапи на изпълнение.

Съдилищата, а не комисарите, са истинското ограничение

Комисарят Майкъл О’Флахърти не поиска правителствата да спрат. Той настоя за четири условия преди какъвто и да било трансфер: предварителна оценка на риска за човешките права, постоянно независимо наблюдение, обвързващи споразумения с приложими клаузи за права и пълен парламентарен и съдебен контрол (Съвет на Европа). Нито едно от петте правителства не е показало публично, че е изпълнило тези условия.

Съветът на Европа, континенталната организация за човешки права, която е отделна от ЕС, не може да наложи вето върху национална политика. Европейският съд по правата на човека обаче може да издава спешни мерки, които блокират отделни извеждания, когато даден човек е изправен пред непосредствен риск от изтезание или нечовешко отношение (Правило 39 на ЕСПЧ). В правото на ЕС принципът на забрана за връщане, тоест абсолютната забрана човек да бъде изпращан на място, където го грозят изтезание или смърт, остава приложим чрез националните съдилища и Съда на ЕС (Бележка на Агенцията на ЕС за основните права по дело C-431/24). Министрите могат да подписват сделки. Съдилищата могат да спират извеждания. Правното задължение остава у държавата, която депортира.

Гърция проверява доколко гаранциите са убедителни

Гърция показва разликата между политическата теза и институционалния опит. Атина подкрепя центровете за връщане, но е и държавата членка, за която собствената служба за права на Фронтекс е открила най-много разследвания за възможни нарушения на правата на мигранти (Le Monde, То Вима). Атина отхвърля тези обвинения. Въпросът обаче е очевиден: ако гаранциите вече са под напрежение на територията на ЕС, какво се случва, когато процедурите се преместят в държава с по-слаб институционален контрол?

Моделът в Европа е последователен. Правителствата могат да изнесат политиката на миграцията извън видимото поле по-бързо, отколкото могат да изнесат правната отговорност. Центровете за връщане решават проблем с публичната видимост за вътрешните министри. Те имат политическа подкрепа. Това, което нито едно правителство засега не е предоставило, са данни, че моделът води до повече връщания от съществуващите процедури, или конструкция, която съдилищата са приели в мащаб. Именно това доказателство, а не писмото на един комисар, ще реши дали задържането извън Европа ще стане европейска политика или европейска постановка.