Литва търси нов тон с Китай

През 2021 г. Литва откри тайванско представителство във Вилнюс. Пекин понижи дипломатическите отношения и притисна литовския износ, както и европейски вериги за доставки, в които имаше литовски компоненти (Ройтерс, СТО DS610). Пет години по-късно посоченият за външен министър Кестутис Будрис казва, че Вилнюс иска да нормализира отношенията при прагматични условия, съобразени с международното право и ангажиментите на страната към ЕС и НАТО (ЛРТ, Юронюз). Завоят е премерен. Литва понесе цената до голяма степен сама. Въпросът, който остава, е дали защитата, изградена от Брюксел след нанесената щета, може да предпази следващата малка държава, преди сметката да дойде.

Какво изгради литовската криза

Спорът престана да бъде двустранен, когато Европейската комисия заведе дело в Световната търговска организация срещу Китай за дискриминационни търговски мерки. Тъй като търговската политика е компетентност на ЕС, Комисията можеше да действа от името на целия блок. Така натискът срещу една столица беше представен като атака срещу единния пазар.

Случаят ускори и създаването на нов правен инструмент. Инструментът срещу икономическа принуда, приет през 2023 г., работи на три стъпки. Комисията проверява дали държава извън ЕС използва икономически натиск срещу страна членка. След това Съветът, в който заседават правителствата на държавите членки, решава с квалифицирано мнозинство дали има принуда. Това означава, че по-големите държави имат по-голяма тежест, но никоя страна не може сама да блокира решението. Ако принуда бъде установена, Комисията предлага ответни мерки: мита, забрани за обществени поръчки или ограничения върху инвестиции.

Инструментът съществува юридически. Досега не е използван. Институтът на ЕС за изследвания на сигурността го формулира директно: Европа няма нужда от нови търговски оръжия, а от готовност да натисне спусъка.

Три държави, три причини за колебание

Дали инструментът срещу принудата ще бъде задействан зависи от държави, чиито връзки с Китай им дават основания да избягват конфронтация.

Германия има най-много за губене при сътресение. Вносът от Китай достигна 170,6 млрд. евро през 2025 г., а търговският дефицит беше 89,3 млрд. евро (Зюддойче цайтунг/ДПА). Подходът на Берлин, при който търговските канали остават отворени, а стратегическите сектори се ограждат, пасва на литовския рестарт. Същата зависимост обаче може да направи Германия предпазлива, когато трябва да подкрепи ответни мерки заради натиск върху друга държава членка.

Вътрешният германски дебат, както го описва Тагесшау, се измества към индустриалната конкуренция с Китай в електрониката и електромобилите, а не към защитата на по-малки съюзници от икономическа принуда.

Нидерландия гледа на проблема през технологичните тесни места. Експортният контрол на Хага върху оборудване за производство на модерни чипове е мотивиран от съображения за сигурност, а спорът с Пекин около собствеността върху „Нексперия“ остава нерешен. Нидерландската логика е първо да се защитят стратегическите технологии, а останалите отношения да се нормализират след това.

Унгария превръща случая в аргумент срещу конфронтацията изобщо. Китайските инвестиции в сектора на батериите се оценяват на над 26 млрд. евро, с прогнозен капацитет над 198 гигаватчаса до 2030 г. (Ньовекедеш). Будапеща чете литовския завой като доказателство, че символичните позиции струват заводи и работни места. Телекс съобщава, че китайската конкуренция може да засегне една четвърт от унгарския износ, но предпочитаният от Будапеща отговор е приспособяване, не защита.

Балтийските съседи разказват по-тиха версия на същата история. И трите държави напуснаха формата за сътрудничество на Китай с Централна и Източна Европа 16+1 до 2022 г. (Ройтерс, Министерство на външните работи на Латвия). Контактите продължават двустранно и през каналите на ЕС. Това е функционална дипломация, но без институционално доверие.

Отговорът, който инструментът още дължи

Никоя отделна държава не може да блокира инструмента срещу икономическа принуда. Така е замислен. Но квалифицираното мнозинство все пак изисква достатъчно правителства да приемат, че има принуда, и да са готови да понесат цената на ответния удар. Истинският тест е дали Германия, Унгария и останалите биха подкрепили действие, когато натискът пада върху друг.

Литовският рестарт показва, че ЕС вече има инструмент за следващия случай на икономическа принуда. Това, което още липсва, е доказателство, че инструментът ще се задейства, преди малка държава да плати сметката сама.