Тръмп удря Испания през търговията

Доналд Тръмп нарече Испания „ужасен партньор“ на срещата на НАТО в Анкара, след което възложи на министъра на финансите Скот Бесент да ограничи търговията с Мадрид (Си Ен Би Си). Така той свърза два въпроса, които съюзниците досега държаха разделени: разпределението на военната тежест и търговското наказание.

Проблемът е, че Испания не контролира сама търговската си политика. Това прави ЕС. Спорът за разходите в НАТО се превърна в тест дали Европа ще защити държава членка от натиск, идващ от основния ѝ гарант за сигурност.

Политически ангажимент без правна принуда

Целите на НАТО за военни разходи звучат като задължение, но не са такова. Северноатлантическият договор изисква съюзниците да поддържат отбранителен капацитет, но не посочва процент от БВП. Прагът от 2 % идва от срещата в Уелс през 2014 г. като ориентир за планиране.

Новата цел от 5 %, разделена приблизително на 3,5 % за основна отбрана и 1,5 % за устойчивост, се появи под натиск по време на срещата. Генералният секретар Марк Рюте поиска от държавите „надеждни национални планове“ („Гардиън“).

Испания твърди, че може да изпълни възложените ѝ от НАТО способности с разходи около 2,1 % от БВП („Тагесшау“). Тръмп нарича това возене на чужд гръб. Нито едната страна обаче може напълно да докаже позицията си, защото НАТО не публикува прозрачен списък какво точно всяка държава предоставя спрямо това, което дължи.

Само ЕС може да определя търговската политика

Тук случаят става европейски. Според договорите на ЕС търговската политика е изключителна компетентност на Съюза, а не на отделните правителства (Евролекс, чл. 3 от ДФЕС). Испания не може да договори самостоятелна сделка с Вашингтон. Вашингтон също не може да накаже само Испания, без да засегне целия митнически съюз на ЕС — общата външна граница, през която търгуват всичките 27 държави членки.

След нареждането на Тръмп за спиране на търговията обменът продължи нормално.

Източните съюзници прочетоха заплахата през собствената си уязвимост. Полша, която планира 4,68 % от БВП за отбрана през 2026 г., прие раздразнението на Тръмп като разбираемо, но определи срещата като криза в алианса. Президентът на Литва Гитанас Науседа подкрепи натиска за по-високи разходи, но настоя, че член 5 — клаузата на НАТО за взаимна отбрана — трябва да остане безусловен.

За Варшава и Вилнюс по-високите разходи са необходими. Опасността е американската защита да се превърне в условна услуга.

Датският премиер Мете Фредериксен свърза спора около Испания с подновения натиск на Тръмп за Гренландия и заяви, че Дания ще защитава територията си. Мишените са две, но логиката е една: съобразяване или последствия извън сферата на отбраната.

Непровереният щит на Европа

ЕС вече има инструмент за такъв вид натиск. Регламент 2023/2675, известен като инструмент срещу икономическа принуда, позволява на Европейската комисия — изпълнителния орган на ЕС — да разследва случаи, в които държава извън Съюза използва търговски заплахи, за да принуди държава членка да промени политически избор. Ако принудата бъде установена, Комисията предлага ответни мерки, а Съветът, където гласуват правителствата на държавите членки, трябва да ги одобри.

Франция и Комисията вече заявиха, че Брюксел ще защити Испания („Льо Фигаро“).

Инструментът досега не е бил активиран. Нито срещу Китай, нито срещу друга държава. Използването му срещу най-големия партньор на Европа в сигурността би било първи такъв случай.

Заплахата на Тръмп може и да не се превърне в трайна политика. Но тя вече промени сметката в европейските столици: каква е цената да не се съобразиш с Вашингтон? Европейският дефицит в отбранителните способности е реален, а източните съюзници имат основание да настояват, че капацитетът е по-важен от декларациите на срещи на върха.

В същото време Тръмп даде конкретен аргумент на лагера, който настоява за повече европейска автономия. Ако съюзникът, който гарантира сигурността на Европа, може да използва търговията като оръжие заради бюджетен спор, логиката за намаляване на тази зависимост става по-трудна за отхвърляне. Председателят на Комисията Урсула фон дер Лайен и правителствата, които приеха антипринудителния щит, сега са изправени пред въпроса, за който го създадоха.